Понякога се чувствам като лош човек

Стандартен

Чакам днес метрото в полупразната следпразнична София. Има 10-20 човека на иначе винаги фрашкания перон на Сердика. Досега съм пила кафе навън на прекрасното време и съм се разхождала из града. С две думи, супер спокойно ми е. Готино ми е. Хич не съм изнервена и стресирана. За никъде не бързам, а и останалите хора наоколо също.

И тогава, там, на перона, към мен се насочва жена на около 30 години. Добре облечена. Пита ме с най-влажния си поглед, който виждам във всеки такъв като нея, „Извинете, ще ми дадете ли левче, ако имате възможност?”. Веднага казвам „Не” и продължавам нататък. Дори не се замислям преди да отговоря. След  5 минути жената идва отново при мен и ме пита същото. Със същите думи. Аз ѝ казвам „Попитахте ме вече”. Тя се извинява набързо и отива да пита друга жена. (Интересното е, че таргетираше само жените.)

И тогава се почувствах ужасно. Странно, неловко, раздразнено, виновно. Една такава гадна смесица от неприятни чувства, която те връхлита, когато не си сигурен как е трябвало да реагираш, но все пак си реагирал. Изразил си ясно, че не си доволен, че някой те закача, а после се чудиш дали си бил прав.

Не знам историята на тази жена. Тя каза „Може ли левче”, а не „Може ли левче за еди-си-какво”. Може да е било важно. Може наистина да няма (въпреки че пък е влязла да се вози на метро). Може да е достатъчно унизена, че ѝ се налага да иска, че да трябва и да обяснява за какво са ѝ. Все едно аз съм ѝ майка, а тя е тийнейджър, който има нужда от екстра джобни и му е неловко да поиска. А всъщност по-скоро тя можеше да ми е майка, съдейки по разликата във възрастта.

А може и да е точно обратното… Може въобще да няма нужда от пари. Може да има 3 апартамента на нейно име, 2 от които дава под наем и директно получава по 1000 лева всеки месец без да си мръдне пръста. (Познавам такава жена. И тя проси по улиците – за кеф.) Може да ѝ е предлагана работа от борсата вече няколко пъти и тя да е като тези по телевизията, които казват „Аз няма да им работя на тия за 200 лева”. Може левчетата, които събира от случайни хора, да отиват после за алкохол и цигари, а не за хляб и лекарства. Може много неща. Може да е черно. Или бяло. А може и да е сиво.

В крайна сметка, улавям се, че вече не гледам с добро око на никого, който ме спира на улицата да ми иска пари. Без значение дали ми казва за какво са му, или не. Дали е дете, жена, мъж, възрастен човек. Дали има явен недъг. Дали е ром, турчин, българин… Няма никакво значение. Защото се нагледах на случаи, в които давам 2 лева уж за болно дете и след малко виждам как с тези 2 лева си купуват кафенце от будката зад ъгъла. Нагледах се на онзи, който си рови в раната на крака и не я оставя да зарасне вече 10 години, понеже така на хората им е пó жал и повече му дават. Нагледах се на деца на по 7-8 годинки, които идват при теб в заведение, искат пари, а като не им дадеш изреждат толкова много и цветущи псувни, че чак се чудиш дали наистина са толкова малки. Нагледах се на просяци, които ти казват, че са гладни, а като им дадеш храна те гледат с разочарование, примесено с погнуса от „подмолните” ти действия. После казват „Не, не, аз пари искам”.

И така. Дотам я докарахме, че ако някой наистина има нужда от помощ, ще трябва да изтърпи гадното държание на такива като мен, на които им е писнало да ги лъжат и вече не си позволяват лесно да им стане жал. И после и двамата ще останем с горчив вкус в устата. И аз ще се питам лош човек ли съм, или не.

2

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s